Грижа за здравето на здравите, съхраняване на младостта и ново начало


Изборът, определящ здраве и болест, в светлината на жизнената сила


 

Бог е Любов.

Любовта е Здраве.

Здравето е Живот и Сила.

Божественото, проявено в здраве, е жизнената сила, която направлява всичко и всеки, енергията-двигател на случващото се – на нас.

 

Винаги ще се стараем да разберем себе си, търсейки обяснение на процесите, които ни „оживяват” – винаги във вечно и екзистенциално търсене на истинския Аз.

Кои сме ние и какво ни прави живи? Кой ни държи в цялост? Какво е здраве и какво е болест? Не е ли здравето цялост? И не е ли болестта проява на здравето като постоянно включващ се защитен механизъм? Кой менажира механизма? Не са ли болест и здраве едно цяло, едно и също нещо?

Ние сме поставени във вечно търсене на нас самите. Ако търсим, ще намираме. Намереното е продукт на нашето желание за истина.

И истината сме самите ние – в цялостта, която представляваме, във всичките си познати и непознати, осъзнати и не дотам аспекти на своята същност. И докато питаме кои сме ние, ние ще получаваме отговори, които сме готови да видим и разберем, но никога няма да получим изяснената реалност, т.к. истината е в самия миг на питането, в онзи вечен осъзнат момент на ясна „неяснота”.

Истината е във вечното тук и сега. И не касае питане, не касае отговор. Касае изживяване. В това да изживяваш всичко, което проявлението изисква – а именно проява на енергията живот. Енергия е другото име на живот. Енергията е силата, която ражда, движи, поддържа живота. А той като нейн резултат просто Е – в пълното си съвършенство, в чиста форма, непрекъснат, вечен, безкрайно ожизнен... Живот, хранен от енергия, от силата на Съществуването, от жизнената сила.

Живеем в здраве с определящата го жизнена сила.

Живеем в болест със същата определяща го жизнена сила.

Определени от жизнената сила са здравето и болестта, определени от един и същ духовен животворец.

Погрешно тълкуваме здравето и болестта, невиждайки единствения им двигател.

Казваме болест и здраве – две определения на едно и също енергийно действие като механизъм. Виждаме две в едно. И казваме отново в илюзорната си представа – „Аз съм болен” и „Аз съм здрав” – сякаш Аз и болест/здраве са различни дефниции, сякаш болестта или здравето характеризират единия и същ Аз по различен начин?

Не. В илюзията на своето виждане, попадаме в измамното на дуалността и си изграждаме свои картини за здравето и болестта. А всъщност здраве и болест е едно. Аз и здраве е едно и също. Живот, аз, здраве, движеща се енергия е едно и също проявление на Висшето Съзнание. Просто Е. Е. Няма определение, защото в мига на поставяне на дефиниции попадаме в ограничение.

 

Създаваме си болестите като универсален регулатор на неразумното ни поведение, на неразбраното ни съществуване. За да разбереш цялостта си, е необходимо да усетиш нецялост.

И всяка болка идва, за да сигнализира. Симптом е. Урок за нещо е. Наш урок, който сами си подаряваме в точните и подходящи за нас време и начин.

Липсата и недостигът са точно тези, които ни подсещат да се завърнем към себе си, към нас, към Бог.

Болестите са „здравословен”, необходим продукт са за себеоткриване, себепознаване, усъвършенстване или по-точно осъзнаване на съвършената ни природа по начало, естеството ни като такова.

Защото нашето дълбоко съзнание помни истинската ни същност, Божественият глас говори, помни и знае, че сме проектирани да сме в здраве и хармония с всичко и всеки. С нас самите.

Точно стремежът към хармония със себе си е механизмът, който действа навсякъде в природата. И всичко като действа така – всичко е в хармония с другото. Защото всички сме едно. От едно и едно. Една душа. Един организъм. Един принцип действа навсякъде – жизнената сила и енергия.

Енергията винаги я има. Преминава от форма във форма, но съществува, Е, има я. Това, че не я виждаме с ограничените сетива на физическите си тела, не значи, че енергията я няма, че връзката между всички ни я няма и че сме „отделно от”, „различни от”. Не става дума за връзка. Връзка има, когато има две отделни неща и те са свързани едно с едно, когато има дуалност. А енергията е една и е навсякъде.

Ние избираме как да съзнаваме и възприемаме света. Защото силата, която ни е създала е сила, постоянно действаща, и ние сме тези, които в слепотата и самоограниченията си, отричаме способността да я използваме в живота си.

Обстоятелствата в живота ни се направляват от нас – проект на нашите собствени мисли, чувства, разбирания и осъзнатост.

 

И ... остава ни да търсим себе си, за да бъдем себе си естествени по природа, такива каквито сме създадени. Всеки има своя избор и го използва спрямо разбиранията си за избор. Може да избере да се ползва от избора си, за да се самоизрази, да изрази същността си. Но може да избере и да е отражение на мислите и желанията на другите.

Да изразиш себе си свободен, да избереш да бъдеш себе си, е да избереш естествеността си. А когато потискаш естествения процес, когато не си даваш шанса на избора да си себе си, единственото, което правиш, е автоагресия. Създава се явление, наподобяващо конфликт между това, което избираме да проявяваме и това, което сме по естество.

И в този „спор” се образува напрежение, което се изразява постепенно в симптоми на болестите, от които страда физическото ни тяло.

Същият аналог, направен не само за мен като индивид, а за всички, създава болестта на цяло едно общество.

 

Да бъдеш себе си е здравето, което искаме. Свободата и щастието са в това да бъдеш себе си. Щастието е здраве. А щастието се постига чрез осъзнатото разбиране на здравето и болестта като разстроеното здраве. Защото ние не сме „появилия се проблем”, определен като болест, а сме решението, видяно в здравето като единствена проява на жизнената сила. И не е смисълът да борим болестта, както конвенциалната медицина прави, т.к. всичко срещу което се опитваме да се борим, само ни прави по-слаби и ни пречи да видим в „препятствието” (болестта=разстроено здраве) нова възможност.

В момента на констатиране, признание – „болест имам”, „болест борим”, ти признаваш, че не си в хармония и здраве, че здравето го няма (а него няма как да го няма, ако си жив, т.к. здраве=жизнена сила=живот), ти си изфабрикуваш границата „нездраве/здраве” и дотогава докато я поставяш, докато стъпваш на тази идея, ти реално не се лекуваш (това прави алопатията) т.е. ти постоянно приемаш границата за даденост, за реална, истинска и по този начин засилваш и утвърждаваш самата илюзия, която се мъчиш да разсееш – а именно, че си „в болест”. Не можеш да очакваш реалност, бягайки от илюзия с илюзия.

Инструментът на лечението, идеята, с която се тръгва, произвежда илюзорни „здраве”, „болест”, които, възприети като такива, възпрепятстват истинското излекуване – чрез възстановяване на разстроената жизнена сила.

 

Нека да характеризираме жизнената сила, нейното предназначение, проява и случване, тъй като онова, което отличава хомеопатията като наука и медицина, е именно виталистичната теория, теорията за жизнената сила.

Да разгледаме следната схема:

В абсолютно здраве жизнената сила е в равновесие и Азът е в цялостта си, истински и естествен.

Първоначално сме в абсолютно здраве, Аз-абсолютно е ожизнен динамично от жизнената сила, която се намира в равновесно изначално хармонично положение.

След появата на граница 1, в момента на определянето й като такава, Аз  прави избор 1, който избор потиска Аза и го свежда до Аз1 в състояние на здраве1. Правенето на избор включва „ограничаване на Аз-а”, което води автоматично до потискане на истинския Аз-абсолют. Стига се до Аз1 в състояние на здраве1, като Аз1 в здраве1 носи в себе си информация за Аз в здраве.

Виждайки границата(т.е. съзнавайки, че се изисква от теб избор) и не избирайки, а оставяйки в текущото положение, до което си стигнал, самата липса на реакция, самият отказ от вземане на избор и обездвижване(т.е. жизнената сила не се движи из цялостта, из която се е преди изборите), е равносилно на направен избор. Защото Азn-1 е съзнал наличието на граница n т.е. стои при всички случаи от едната й страна, т.е. страна е избрана. В момента на виждането на границата Аз прави избора.

 

„Изборът” във времето се „разпределя” абстрактно казано над терена, който сме позволили като Аз. Изборите определят Аз и степента му на цялост Аз1, Аз2, .... Азn... в състояние на здраве1, здраве2, ...

 

Болестта се задава от направени избори, в следствие на които системата-човек е в състояние на потискане(отдалечаване от истинското Аз) на естественото състояние по начало на абсолютния Аз. Симптомите са проявените продуктови симптоми на изборите на Аза във времето и пространството. Т.е. те се равняват на Неаза, който сме си изфабрикували във времето с изборите на поставянето си в ситуации на себеограничаване. Първо болестта се появява и съществува на динамично ниво, в последствие проявена евентуално и на физическо ниво със симптоми на физическото тяло. Здраве-болест е динамичен процес, който се случва по динамичен начин и който се потиска, активира, стимулира по динамичен начин, също както в 11 параграф от своя Органон Ханеман казва:

 

„Когато човек се разболее, първоначално само тази духовна, действаща самостоятелно (автоматично) жизнена сила, присъстваща навсякъде в неговия организъм е разстроена от динамичното влияние върху нея на болестотворния, враждебен към живота агент.

Единствено жизнената сила нарушена до такова неестествено състояние може да предизвика в организма неприятните усещания и абнормални просеци, които наричаме болест. Тъй като жизнената сила е невидима сама по себе си и познаваема единствено чрез своето действие върху организма нейните болестни увреждания се откриват единствено чрез проявленията на заболяването във усещанията и функциите на тези части на организма, разкриващи се на сетивата на наблюдателя и лекаря, т.е чрез болестни симптоми и не могат да бъдат познати по никакъв друг начин.” 

 

Единствено и само жизнената сила е способна да възстанови динамичното равновесие, наречено от нас здраве, а динамика се активира с динамика. И точно това прави хомеопатичното лечение – лекарствата имат скрита духовна сила, потенцирани са (говорят на езика на жизнената сила), влияят динамично, имат способността да предизвикват движение(а болестта като разстроена жизнена сила е ригидност и липса на движение), проникващи са, активни са и ефикасни. И в крайна сметка всяко хомеопатично лекарство има за цел да настрои жизнената сила в здраве, в динамично равновесие.

В Параграф 269 от Органона Ханеман пише:

“За своите цели хомеопатичната медицинска система развива до нечувани досега размери степента на вътрешната лекарствена сила на необработените вещества чрез един специфичен за нея, неизползуван преди процес, в резултат на който всички лекарствени субстанции стават неизмеримо по-ефикасни и лечебни, дори тези, които в необработено състояние не проявяват никакви признаци на най-леко лекарствено въздействие върху тялото на човека.
Тази забележителна промяна в качествата на естествените тела развива латентните, непознати досега, като че ли дремещи, скрити, динамични сили, които повлияват жизнения принцип и променят съществуванието на живите същества. Тя се постига чрез механично въздействие - разтриване и разтръскване - върху най-малките им частички, които след това, се разделят една от друга посредством добавянето на някакво неутрално, сухо или течно вещество. Този процес се нарича динамизация, потенциране (развитие на лекарствената сила), а продуктите - динамизации или потенции в различни степени. “

Лекарствата са живи, живи организми, имат своя динамика. Тъй като болестите са  причинени от динамични вълни, външния влияния и засягат само по начин, който също е динамичен и духовен, и тъй като усещанията и функциите са едно цяло, една динамична система, то всичко е динамично и следователно и лекарствата трябва да са динамични. И те са.

 

Потенцираното хомеопатично лекарство възстановява динамичното равновесие на системата до Аз-абсолютно, което се равнява на осъзнаване илюзорността на границата Аз/Неаз, т.е. Аз-цял и Аз-потиснат, т.е. че здраве и болест са едно. Но съзнавайки илюзорността на границата здраве/болест, тя нито може да се отрече като такава, нито може да се потисне като констатиран факт, нито да се бориш със самата граница(алопатията), защото всяко едно от тези действия ще я затвърждава и поставя ... Може да се избере само осъзнато разбиране на илюзорното. Към тази цялост, към този избор ни връща хомеопатията като стъпва на идеологията, че ОТ ЦЯЛОСТТА ПРОИЗТИЧА ЗДРАВЕТО. 

 

Болестта е граница, илюзия, несвобода, неразбрана самота. Самота – от гледна точка на „не се движа в синхрон с вселенските процеси”, не съм цял, потиснал съм се, обездвижил съм се.

Същността на движението сме ние самите, а силата, която ни задвижва сме пак ние самите – докъдето сме й позволили да действа и движи. На някакво недотам осъзнато ниво ние правим избор, който определя действието, менажира жизнената сила.

При спиране(отдалечаване от себе си), потискане, ние ставаме различни от своята естествена природа. Може би не са случайни многобройните случаи, когато човек със силата на мисълта си, с обич, изпращаща здрава мисъл и любов към „болно място”, го оздравява... Защо?! Където е имало конфликт, симптом, граница, мисълта я елиминира като продуктови симптоми на Неаз и казва „Ти си Аз”, приема себе си, обича се, задвижва се, връща движение, избира отново здраве, осъзнава илюзията болест.

Надарени сме с Божествен дух и с правото да можем да избираме. Ние се поставяме сами в болест, за да преоткрием себе си отново в цялостта си. За да се усетим отново цели, пълни, здрави.

В този смисъл една намеса в противоположна траектория би създала нов терен на конфликт. Да те задвижат насила не бива, защото така се нарушава твоя суверен, твоето право на избор, единствено твое. И никой друг не може да избира навместо теб.

Твоят избор да си в болест е твое право и само ти като избиращ можеш да си дадеш шанса да преизбереш себе си. А болката явно е задвижващият механизъм на информационната банка, която носим за здраве и цялост и единство. Сякаш тя, болката, е „гласът на здравето”, на спомена за здравето, което го има някъде там в теб, в твоето осъзнаване, възприемане на света, в твоята истинска безилюзорна чиста абсолютна първоизточна реалност. Неосъзнатостта ражда „петната”, ражда симптомите като пунктира територии на неодухотвореност, на обезжизненост – и докато има включващ се защитен механизъм „тук боли”, ”тук има дискомфорт”, то още се помни и знае какво е комфорт, здравето е налице като информация, като случване, защото точно способността да почувстваш болка е другото на това да знаеш, че свойствено за теб е здравето. Болката е проява на здравето като съществуващо, защото едното без другото не могат, защото едното и другото се взаимноопределят, защото са едно в абсолюта на Аза.

Аз избирам здравето. Аз избирам и болестта, за да усетя смисъла на себе си, да разбера себе си, да се преоткрия като сила, като цялост, като единство, като здраве, като живот. Нарочно от онова единно цяло, което Аз съм бил и съм се изживявал цял и безграничен, здрав и свободен с божествен дух и потенциал на творец, Аз избирам да се проявя в ограничена цялост и да се преживявам/вместо изживявам/, стопирам се, за да се усетя, осъзная, разбера, ограничавам движението си, спирам, всичко минава през мен и моят избор за цялост ми отнема енергия-здраве и ме поставя в боледуване и недостиг на енергия, в разстроено и не в пълна сила абсолютно функциониращо здраве.

Но някъде дълбоко в мен си спомням, че Аз и източникът на енергия сме едно цяло, едно и също нещо. Забравил това и попаднал в себеизбраната илюзия, повярвал, приел я за даденост, нещото, което минава през мен ми се струва източник единствен на сила и енергия и търся здраве, щастие, сила отвън, добавени към мен. Търся си липсващите ми сила и енергия отвън на мен, за да добавя към – но никога в тази постановка не може да се постигне здраве, т.к. не сме себе си първоначални, т.к. нещо е взето отвън, добавено вътре и обездвижено, без циркулация отново попада в блокажа на собствени наши продукции илюзорни – мое/чуждо, аз/неаз, здраве/нездраве(болест). Идентифицираме се с Аз, но го мерим с везна Аз-Неаз, аз и всичко вън от аз, мое и чуждо, моето здраве, а отвън чуждият дразнител, чуждият болестотворец, чуждата болест, обичаме здраве, мразим болест... А дразнителят отвън, аз отвътре са елементи на една енергия, фиксирана в различни, определени от нашето съзнание, избори, форми. И единството на енергийността, на жизнеността се утвърждава, когато Аз избира в определен момент да сложи дразнението, за да върне кадрите назад в обратен ред до моментите на избори и ограничавания, за да преоткрие себе си в началните си естество и същност.

Енергията следва мисълта и покрива онова, което ние със суверенитета си за избор, с възприятия и осъзнатости задаваме. Тя, енергията е навсякъде.

Всичко, построено вън от Аза, по силата на мисълта му, всичко за него е истина, защото така я е приел, но всъщност е една илюзия и Азът осъзнава единството и цялостта, енергията в частта, в която той си е позволил да протече. Но споменът, желанието за здраве, изпълващо щастие стои непокътнат и най-вероятно сремежът към това „режисира” болести и препятствия – за да се задвижим и преоценим, докато станем едно с потока енергия, докато се идентифицираме с нея, докато Азът стане идентичен на здравето и цялостта, докато границите паднат и илюзорността им е призната и видяна. Смисълът на болестта, постигането на здравето тръгва, базира се на едно екзистенциално търсене на Аза, на завръщане към него си. А в това търсене основен момент е първата граница, първата стена. И докато не намерим, не разберем колко въображаемо е издигната тази първа граница на „Аз съм сам”, то постоянно Аз ще се чувства недостатъчно цял, ще си добавя пълнота от неговото „вън”, смятайки, че само това е начинът. А начинът е да познаеш единността, цялостта, към която принадлежиш, която обуславяш, която си.

Конфликтът е първата граница – изборът на абсолютния Аз да е самосъдържащо се цяло и изборът на ограничения Аз да бъде сам, вън от себе си, от божественото здраве и хармония, от естествената си същност и да живее в недостиг и липса. Тези два избора си противоречат, по-скоро противопоставят се. Стената е издигната.

Когато Аз осъзнае, че е, Е, абсолютния Аз, а не отделен от него, тогава той би постигнал така желаните здраве и щастие. И тогава здравето и щастието ще са оценени и остойностени, защото са преоткрити като смисъл на съществуване, като основа, като истина.

Докато Абсолютния Аз не избере да стане ограничен, той няма нуждата да се преоткрива, тъй като той просто е в хармония, той е всичко, навсякъде, всякога, във вечно здраве, свободен и творящ.

Погледнато от хомеопатична гледна точка, жизнената сила се явява един Аз-абсолютен регулатор на Аза. И хомеопатът като разбиращ този регулатор знае, че неговата основна мисия е да върне Аза към абсолютното му състояние на здраве и хармония.

 

Дж. Т. Кент – лекар-хомеопат от 19в. описва качествата на жизнената сила, която той нарича „естествена субстанция”, в детайли по следния начин:

 

А) Естествената субстанция е надарена с формиращ разум, т.е. тя действа разумно и формира структурата на целия животински, растителен и минерален свят... Естествената субстанция дава на всяко нещо неговия собствен вид живот, дава му отличителни черти, дава му идентичност, чрез която то се различава от всички други неща. Кристалът от земята принадлежи към определена група, има своя собствена идентичност; той е надарен с естествена субстанция, която го отличава от всичко останало в животинския и в минералния свят. Това се дължи на формиращия разум на естествената субстанция... Растенията растат в определени форми. Така е и с човека от началото до края на дните му; съществува непрекъснат приток на енергия към човека от неговата първопричина. Следователно човекът и всички форми са подвластни на законите на притока(вливането)...

Б) Тази субстанция е подложена на промени; С други думи тя може да тече в ред или безпорядък, може да бъде болна или нормална...

В) Тя прониква цялостната материална същност, без да я нарушава или да я подменя...

Г) Тя доминира и контролира тялото, което обитава... Чрез нея се поддържат в ред всички функции и се запазват формите и пропорциите на всяко животно, растение и минерал. Всички дейности, които са възможни, се дължат на естествената субстанция и чрез нея се поддържа реда в самата Вселена. Тя не само направлява всяка материална същност, но също е причина за взаимодействието на всички неща...

Д) Естествената субстанция може да съществува като проста, съставна и сложна... Разглеждайки естествената субстанция, не можем да мислим за време, място или пространство, защото не сме нито в областта на математиката, нито в ограничените измерения на света на пространството и времето; ние сме в царството на естествената субстанция. Ограничено е да се мисли за време и пространство. Не може да бъде определено количество на естествената субстанция, само качеството в степени на чистота.

Е) Естествената субстанция също притежава способността да се приспособява... извън съмнение е, че индивидът може да се приспособява към средата си...

Мъртвото тяло не може. Като размислим, виждаме, че естествената субстанция се приспособява към заобикалящата я среда... И така човешкото тяло се поддържа в ред, в студ или в жега, влага или зной, при всякакви обстоятелства.

Ж) Виждаме също, че когато е в естествено състояние, тази жизнена субстанция е съзидателна. Тя поддържа тялото постоянно в ред. В противен случай обаче, когато жизнената сила поради някаква причина напусне тялото, виждаме, че освободените сили, които са били в тялото, стават разрушителни.

(J.T. Kent, Lectures on Homeopathic Philosophy, Richmond, California: North Atlantic Books, 1979),

Chapter 8

 

 

В Параграф 1 на своя Органон Ханеман казва:

„Единственото най-висше призвание на лечителя е да възстановява здравето и това се нарича лекуване.”

Призванието е висше – в това се вижда елементът на динамичността и духовността като двигател.

Призванието е единствено – няма друг начин болест и здраве да се слеят освен през пътя на осъзнаването на илюзорно издигнатите граници.

Здравето не е отхвърлено като съществуващо и случващо се. Ханеман използва „възстановяване” на здравето, т.е. има го и го възвръщаме към цялостта, в която е заложено да бъде. Да възстановиш здравето означава, че си имал едно начално равновесно положение, което поради причината на илюзорно произвеждащите избори на Аза, системата „душа-ментално-емоции-физическо тяло” се е довела до неравновесие, до нецялост, ограничено потисната, отдалечена от цялостта си цялост.

Хомеопатията не лекува, тя ни връща към себе си, към истинското себе си, към здравето, присъщо на абсолютния Аз.

Хомеопатът за себе си е съзрял и разбрал механизма на себевъзвръщаемостта на Аза, на липсата на граници, на цялостност и единност на всичко съществуващо.

В Параграф 2 и 3 Ханеман отново подчертава духовната задача на лечението като „най-висшият идеал”. Идеалът е висш. И ако хомеопатът познава „препятствията пред излекуването”, тогава той е „истински практикуващ лечебното изкуство” – хомеопатът знае препятствията, знае за наличието на поставени граници някъде там в изборите на човека. И тези граници възпрепятстват излекуването. Хомеопатът е истински практикуващ лечебното изкуство само тогава когато е разбрал първопричината за себеотделянето на Аза, когато е разбрал едното и също проявление на здравето и болестта. И остранявайки пречките за излекуването (помагайки на Аз да осъзнае илюзорностите си), то системата-човек се възвръща в присъщото й по начало здравословно равновесно положение.

Хомеопатът е „пазител” на здравето, ако познава факторите, които го разстройват и причиняват болест и ако знае как да ги отстрани (Параграф 4 от Органона).

И непредубеденият наблюдател хомеопат отчита „нищо друго освен измененията в тялото и духа(болестни явления, събития, симптоми), т.е. той отбелязва у болния пациент отклоненията от предишното състояние на здраве, които се усещат от самия пациент, отбелязват от тези около него и са наблюдавани от лекаря...” (Параграф 6 от Органона).

Всички тези признаци заедно съставляват истинската и „единствена възможна” картина на болестта. А картината на болестта е „нарисувана” от Аз и границите му, от изборите му, произвели продуктови симптоми на болест у пациента.

Набляга се на това: „които се усещат от самия пациент” – т.е. колко ожизнен се чувства той, как се чувства и възприема той, през какви очила гледа на света, собствената му парадигма на себевъзприятия и виждане на света, също какво проектира с тях по силата на самомнението си у околните. А лякарят-хомеопат наблюдател е охарактеризиран като непредубеден. Тук се загатва индиректно за необходимото условие хомеопатът да е наясно със себе си, да е в здраве и хармония, да не е в плен на каквито и да е илюзии, да е чист и истинен. И каква по-добра дума би определила това от „непредубеден” наблюдател?! Защото вземайки отношение, намесвайки и преплитайки своите собствени избори, ограниченията стават по-комплексни за болния пациент, той, хомеопатът би „прехвърлил” своите  „болести” на пациента. Така че, за да се определи ясната картина, ситуацията на Аз в конкретен момент, е необходимо всичко да бъде видяно през очите на болния, през неговата лична парадигма, през която наблюдава, разбира, възприема света и през която пречупва всички свои избори, действия, ролята, в която е влезнал. А всички тези възприятия са динамично отразени в действието на жизнената сила като Аз-абсолютен регулатор, като жизнен принцип. А изфабрикуваните продуктови симптоми на Аза в разстроено здраве се разпределят в тоталност от симптоми в системата-човек на различни нива, в зависимост от степента на осъзнатостта и натрупалата се информационно-илюзорно, станала с времето предразположеност, склонност към една и съща проявяваща се симптоматика. И както в Параграф 7 от Органона, Ханеман задава дефиниция на тоталност от симптоми:

„тоталността от симптоми – тази външно отразена картина на вътрешната същност на болестта, т.е на пораженията на жизнената сила трябва да бъде главният, единствен начин с който болестта показва какво е необходимото лекарство – единственото нещо което определя избора на най- подходящото лекарство – на кратко  тоталността от симптоми, трябва да бъде главното и по същество единствено обстоятелство което лекарят трябва да отчита във всеки случай на болест и да отстрани чрез средствата на своето изкуство така че болестта да бъде излекувана и трансформирана в здраве.”

Тук много красиво е „облечен” процеса от Аз към абсолютния Аз с думичката трансформация.

За да се трансформирам, аз трябва да имам заложбите към, желанието за, нуждата за, себеусещането на стремеж към себе си, към общото, към цялото, към преодоляване на личностното, на рамките, които сам Аз съм си поставил.

Болестта се излекува и трансформира в здраве. Тя всъщност се определя от един единствен симптом – разстроената жизнена сила, а лекуването е настройването на жизнената сила (хомеопатията ни настройва към нас самите, да сме по себе си).

Теренът на покритие на жизнената сила, картината на зоните на действие, би могло да се оприличи като една „кардиограма” на Аз-абсолюта в Аз-ограничения, действието на силата в него, докъде той й е позволил да действа и докъде не.

Ако един избор е направен на неосъзнато от пациента ниво, ако не се познава като избиращ, то това не променя избора в неизбор, не го превръща в неизбор. Макар, че и самият неизбор е избор, погледнато реално, тъй като за да не избереш нещо, то пред теб е поставена дуалност, множественост, има наличие на граници и ти, неизбирайки, но виждайки границите, оставайки на текущото си място, заемаш позиция и всъщност правиш в този момент избор.

 

В Параграф 9 от Органона Ханеман за първи път дефинира жизнената сила като такава.

„В състояние на здраве духовната (самоуправляема) жизнена сила, динамисът който оживява материалното тяло (организъм) властва неограничено и поддържа всички части на организма във възхитителен, хармоничен, жив порядък по отношение на усещанията и функциите, така че нашият вечен, надарен с разсъдък дух, може свободно да използва този жив, здрав инструмент, за постигане на по-висшата цел на нашето съществуване.”

Жизнената сила е духовна и самоуправляема – тя, като Аз-абсолют регулатор, е динамисът, който оживява материалното тяло. Жизнената сила е Аз-абсолютът, който властва неограничено и поддържа възхитителен, хармоничен, жив порядък на организма. И Аз-абсолютът – вечен, надарен с разсъдък дух, използва този „жив, здрав инструмент” за постигане на по-висшата цел на нашето съществуване.

Тук организмът е като жив, здрав инструмент – естествените му, присъщите му качества – да е в здраве, ожизнен. Инструмент?! Да, средство е за постигане на висши цели, за себеусъвършенстване, преоткриване, трансформиране, за намиране и осъзнаване на основната цел на нашето съществуване – да се изживеем, да сме, да бъдем в цяло, в здраве, в хармония, в безпределност, във вечност, в щастие, творящи, свободни. И отново висш като характеристика на пътя, на целта, на намирането.

 

В Параграф 16 на Органона Ханеман казва:

„Нашата жизнена сила като духовен двигател, не може да бъде атакувана и изменена от никакви нарушаващи хармонията на живота вредни въздействия на външни враждебни на здравия организъм сили по друг, освен по духовен (динамичен) начин. Така също всички сходни патологични изменения (болести) не могат да бъдат отстранени от лекаря по друг начин освен с помощта на духовните (по същество динамични) съоветни сили на подходящите лекарствени средства, въздействащи върху жизнената ни сила, която от своя страна ги долавя посредством чувствената способност на нервите, представени навсякъде в организма, тъй че само чрез своето динамично действие лекарствата са способни да възстановят и действително въз-становяват здраве и жизнена хармония, след като промените в здравето на пациента доловени от нашите сетива (съвкупността на симптомите) са показали болестта на внимателно наблюдаващия и изследващ лекар дотолкова пълно, доколкото е било необходимо за да му се позволи да я излекува.”

Жизнената сила е движение, динамика по своята същност. Болестите си ги причиняваме също по динамичен начин, влияние, ограничаваме се от външни дразнители и изборите, които правим спрямо тях.

Усещанията, чувствата, както и функциите са едно динамично цяло, една система, също.

Следователно всичко е динамично и значи и лекарствата трябва да бъдат динамични. 

Необходимо да се завърнем към здраве е динамично лечение, динамичен стимул(нещо, което говори на езика на жизнената сила), лекарство, което е подобно на страданието и което е подходящо да активизира жизнената сила да се настрои и системата-човек да се уравновеси.

При обикновените лекарства на ортодоксалната медицина, жизнената сила се „смачква”, терена на обезкървеност, обезжизненост се увеличава. Където има симптом, там е чувствителността, там е границата.

И борбата със симптома „на повърхността” не лекува, не възвръща здраве, защото здравето става абсолютно, само когато илюзорностите на границите се осъзнаят и когато жизнената сила като духовна и самоуправляема възстанови своето равновесие и оживи организма.

Жизнената сила е динамис, тя е динамично равновесие, тя е цялостта, здравето, хармонията на абсолюта, духовна енергия, която дава живот. Без нея, без жизнената сила, „материалният организъм е неспособен да чувства, да функционира, да се самозащитава*, той дължи всичките си усещания и функционира единствено чрез нематериалната същност (жизнаната сила), която вдъхва живот на материалният  организъм  в здраве и болест.

________________

* Той умира и предаден на силите от външния материален свят се разлага, разпадайки се на химичните си съставни части.” (Параграф 10 от Органона)

 

В параграф 11 жизнената сила е духовна, действаща самостоятелно (автоматично), тя се разстройва от динамичното влияние върху нея (динамична е енергията, последвала мисълта ни за Аз-сам, ограничен, илюзорните ни представи и вярвания, избори).

А болестотворните агенти са „ограничаванията” във времето и пространството.

Енергията е невидима сила, но тя следва нашата мисъл, ние формираме нас самите, събитията, живота, здравето. Както в 11 Параграф на Органона Ханеман пише - „жизнената сила е невидима сама по себе си” и я познаваме единствено чрез действието й върху огранизма.

 

Жизнената сила е постоянно уравновесяващо се динамично равновесие, видяно в постоянното връщане към себе си на Аза в системата-човек, на себезавръщането, преоткриването и усъвършенстването. Жизнената сила е духовна енергия, задвижваща живот, раждаща желание да творим свободно и щастливо.

И базирайки се на естествени философски принципи, на жизнения принцип стигаме до псоричния такъв, видян като първопричина за всички болести, за отделянето, отдалечаването от благата, като единствена причина за поява на енергиен недостиг. Стигаме до псората, определяща се като вродената унаследеност и болестна предразположеност, дължаща се на потиснатости. Това води до поява на енергиен феномен, рефлектиращ в смущение на протичането на енергията.

Импулсът за възникването на живота е първичната божествена искра в нас самите като такова проявление. А здравето и болестта в този ред на мисли се дефинират от същият определящ ни принцип, от същата сила -  нашият духовен задвижващ механизъм – жизнената сила.

 

Бог е Любов.

Любовта е Здраве.

Здравето е Живот и Сила.

Божественото, проявено в здраве, е жизнената сила, която направлява всичко и всеки, енергията-двигател на случващото се – на нас.


Библиография:

 

1. "Науката хомеопатия", Георгос Витулкас, изд. "Анхира", 2000, стр. 122-124; оригинал: "The Science of Homeopathy", George Vithoulkas, 1980

2. "Органон на лечебното изкуство", Самуел Ханеман, 6 издание

Анелия Михайлова

 

nel-anel.blogspot.com/2010/01/blog-post_21.html

 

Ако желаете да поръчате книгата "Клетъчно хранене по време на бременност", въведете вашите данни за контакт по долу и натиснете Поръчай.
Вашият email/телефон:

Вашият адрес:

Колко е 2+2?
(проверка за автоматично изпращане)



© 2009, Десислава Тодорова & Александър, всички права запазени     класическа хомеопатия